http://www.deep-purple.com/
http://www.deep-purple.dir.bg/_wm/diary/?df=46&dflid=3

	Ричи Блекмор- Ritchie Blackmore
	Дейвид Ковърдейл- David Coverdale
	Дон Еъри- Don Eari
	Глен Хюз- Glen Hughes
	Роджър Глоувър - Roger Glovar
	Ян Гилън- Ian Gillan
	Ян Пеис- Ian Paice
	Джо Лин Търнър- Joe Lynn Turner
	Джо Сатриани- Joe Satriani
	Джон Лорд- John Lord
	Стийв Морз- Steve Morse
	Род Евънс- Rod Evans
	Ник Симпър- Nick Simper
	Томи Болин- Tommy Bolin

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%B9%D0%BF_%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%BF%D1%8A%D0%BB

http://music.pop.bg/person2049.html






История:

Първият състав:

В първия състав на Дийп Пърпъл са Ричи Блекмор на китарата, вокалиста Род Евънс, Ник Симпър на баса, Джон Лорд на клавишите и Иън Пейс на барабаните. Важен поддръжник в ранните дни на групата е независимият продуцент Дерек Лоурънс, доведен от Блекмор, който познава Лоурънс от дните си като член на The Outlaws. Лоурънс помага за ранното развитие на групата представяйки на Бен Нисбет, шеф на Feldman"s music publishers. Той от своя страна представя младата група на американската мултимедийна компания Tetragrammation, с която подписват за Северна Америка и Япония, а с EMI за Великобритания, Европа и останалия свят. Подпомогната от Дерек Лоурънс групата влиза Pye Studio в събота на 11 май и за два дни записва дебютния си албум. Следващият понеделник албумът е ремастиран. В Щатите Shades of Deep Purple излиза през юли 1968, а във Великобритания през септември. Албумът има определен чар и е точна снимка на Дийп Пърпъл през 1968.

Групата държи дебютния и сингъл да е "Help", докато Tetragrammation залага на кавъра "Hush". Това е и правилният избор, който издига групата до номер 4 в американската класация, а албумът достига до завидната 24 позиция. Сингълът обаче се проваля в родната Англия.

Възползвайки се от успеха на първия проект, групата записва втория албум, The Book of Taliesyn още преди да посети за първи път Щатите, където свирят на прощалното турне на Cream. Следващият сингъл отново в кавър, този път версия на "Kentucky Woman" на Нейл Даймънд. Това е вторият им хит в САЩ. Въпреки успехите, Дийп Пърпъл имат проблеми в редиците си. Джон Лорд и Ричи Блекмор са повече от доволни един от друг, но Иън Пейс чувства, че традиционния рок" енд рол начин на бас свирене на Ник Симпър не се връзва с тежката посока, по която искат да поемат. Още повече че повлияният от Елвис Пресли начин на пеене на Род е отлично подходящ за балади, стандартни или кабаретни изпълнения, но не и за прогресив рок група, в която Лорд и Блекмор искат да се превърнат.

Ридаещите, хармонично разстроени китари, подплатени от мощни барабани и добре изгледащ, ревящ певец са на дневен ред и точно това искат и младежите от двете страни на Атлантика. Иън Гилън е най - подходящият за работата, когато Гилан отива да се срещне с Джон Лорд, той убеждава приятеля си Роджър Глоувър , басист на Episode Six, да дойде с него и да покаже някои от идеите си на Лорд. За изненада на Глоувър, Лорд възприема добре музикалните предположения и му предлага да се присъедини към Дийп Пърпъл. Новият състав започва репетиции в Hanwell Community Centre в Лондон. Всичко това, разбира се, се върши тайно, тъй като Ник Симпър и Род Еванс нямат представа какво се случва.

Трети и последен албум от първия състав на групата, едноименният Deep Purple, е записан и издаден почти незабелязано. Албумът няма никакъв успех в Америка, а в Англия дори не влиза в класациите. Дийп Пърпъл изнасят послдения си концерт с Род Евънс и Ник Симпър на 4 юли 1969 в Кардиф. Три седмици преди това новият състав на Пърпъл с Гилан и Глоувър са направили първия си общ запис "Hallelujah", който излиза на сингъл през юли.

Вторият състав:

Вторият състав на Дийп Пърпъл дебютира на живо в Speakeasy Club в Лондон на 10 юли същата година. Дийп Пърпъл номер II, включващ гласа на Роджър Гловър, както Блекмор, Лорд и Пейс, ще се превърне в най - стабилния състав на групата в близо 40 годишната им история и ще положи основите на бъдещата легенда.

През септември 1969 година Джон Лорд получава възможността да осъществи мечтата си, когато музикантите поставят Concerto for Group and Orchestra в лондонската Royal Albert Hall. Нужното представяне е добре дошло и ще разсее схващането, че Дийп Пърпъл са поп група, която свири само кавъри. По това време на мода са прог рок групи като ELP, King Crimson и Yes, които успешно съчетават традиционната рок форма с класически теми. Събитието се предава по телевизията и включва 110 членен оркестър с диригент Малкълм Арнолд. То помага за вдигането на имиджа на групата в Англия, макар че публиката не е много сигурна как трябва да реагира на музкиата, която чува. След концерта групата започва записи на албума, който ще се превърне в първия от множеството техни рок класики.

Юни 1970 е повратна точка в историята на Дийп Пърпъл. Групата е подпомогната от младия инженер Мартин Бъркх, асистирал на по - ранните им записи. Deep Purple in Rock е истинска повратна точка в кариерата им, влизайки в класациите на 27 място и достигайки до 4-та позиция в британския хит парад - първият им албум в родните класации останал там цяла година. Групата има изградена огромна фенска маса, благодарение на непрекъснатите си концерти още преди да издадат албума. Всяка песен от него е класика - от връхлитащото интро до "Speed King", от " Blood Sucker" до "гвоздея" на Иън Гилан " Child in Time". Долазателство за силата на албума е факта, че по - голямата част от не го все още фигурира в лайф сетовете на Пърпъл. Въпреки успеха на албума звукозаписната компания се оплаква, че не може да чуе сингъл от него. Както останалите прогресивни групи Пърпъл нямат никакъв интерес в издаването на сингли и трупането от крещящи тийнейджъри. Групата продуцира "Black Night", която първоначално смятана за погребана композиция, която може и да бъде включена като Б - страна. Песента, в която има риф от "Summertime" на Рики Нелсън бележи топ 10 хит на групата в Англия и първото им участие в "Top of The Pops". Вторият им хит в Англия, "Strange King of Woman", с първото официално британско турне през февруари и март 1971. Песента не е включена в следващия им албум, който по финансови причини в и последният записан в Англия. Fireball, наследникът на "...in Rock", си остава малко позабравена класика, излязла между безспорно двата най - известни албума на Пърпъл. "Fireball" излиза през септември и е първия номер 1 албум на групата, помагайки им да възстановят американския си успех. Образно казано те измислят израза "Speed Metal" ("Бърз Метал"), от името на заглавното парче, което излиза на сингъл с още една песен от проекта - "Demon"s Eye".

През декември групата се събира в Монтрьо, Швейцария, за да запише най - известния си албум, Machine Head, използвайки мобилното студио на Ролинг Стоунс, отново с Мартин Бъркх зад "волана". Групата възнамерява са осъществи записите в "The Casino", но се оказва, че трябва да намерят друго място, тъй като "Казиното" е запалено по време на концерт на Франк Запа от фен с горелка. Случката вдъхновява Пърпъл за най - известната им песен, "Smoke on the Water" изграден върху риф, който отдавна е в главата на Блекмор, саморазкриващ текст на Гилан и заглавие хрумнало на Глоувър. Албумът е завършен в близкия "Grand Hotel". Освен "Smoke on the Water", Machine Head и бъдещи концертни фаворити "Highway Star", "Space Truckin" и "Lazy". "Never Before" е издадена като сингъл, заедно с "When a Blind Man Cries" като Б - страна, която не е включена в албума. Machine Head излиза през лятото на 1972, отново оглавява класациите в Англия и достига до номер 6 в Америка.

Този албум е първото издание на собствения лейбъл Пърпъл Рекърдс, разпространявана в Англия от EMI, а в Америка от Warner. Излизането на албума съвпада с концерта през юни в лондонския Rainbow Theatre и влиза в Книгата на Рекордите на Гинес като "най - шумния в света". В Япония са записани 3 концерта на групата, първоначално само за издаване на местния пазар, но големият комерсиален потенциал на албума води до световно издание. [[Made in Japan" излиза през декември 1972, и е първото от множество официални лайв издания, убедително представяйки групата по време на комерсиалния им връх и поредния световен хит. Двойния лайв албум се превърща в образец за това как трябва да се продуцира лайв запис. Скрити за феновете остават влошените отношения между членовете въпреки огромните продажби.

През декември 1972 Иън Гилан вече си е подал оставката, но е убеден да остане в групата през следващите 6 месеца, заради уговорените концерти и представянето на вече записания албум Who Do We Think We Are. " На какви се правим" .Студийните записи първоначално са направени в Рим през 1972, но единствената готова песен е "Woman From Tokyo". Албумът е завършен през октомври във Франкфурт отново в подвижното студио на Ролинг Стоунс. Въпреки че успеха на "Woman From Tokyo" е безспорен песента не е издадена на сингъл в Англия. Безспираната мелачка от запис-турне-запис-турне-запис-турне без почивка се отразява сериозно на музикантите, водейки до търкания между Ричи Блекмор и Роджър Глоувър. Глоувър, който е отлъчен от групата разбираемо не е много щастлив, като научава че Блекмор ще напусне групата ако не бъде уволнен, но така и не става ясно защо китариста е против него. Гилън, Лорд, Глоувър, Пейс и Блекмор сврирят за за последен път заедно на 29 август 1973 в Осака, Япония и дори позират пред хотела си за последна снимка.

Третият състав:

Всичко около състава е тихо до септември, когато започва новата ера в историята. Още преди да започнат да търсят нов певец Блекмор, Лорд и Пейс вече имат на ум заместник на Глоувър. Тримата са впечатлени от басиста и воклиста Глен Хюз, фронтмен на триото Trapeze. Хюз, добър певец и автор на песни, настоява, че може да е повече от наемник и пожелава да допринася идейно за групата. Но Дийп Пърпъл се нуждаят от вокалист. Иън Пейс прослушва една касета и остава силно впечатлен от вокалиста Дейвид Ковърдейл. И така се урежда среща между него и групата. Седмица по-късно Ковърдейл е осведомен, че получава работата. Групата се завръща в Монтрьо през ноември, за да запише Burn, който излиза през февруари и е най - силният след Machine Head. Ентусиазмът на новите членове на групата се отразява добре върху "старите пушки" и между Блекмор и Ковърдейл се заражда силно сътрудничество, най вече за блуса "Mistreted". За заглавното парче Блекмор записва един от удивителните си рифове, а концепцията за двама водещи вокалиста работи по възможно най-добрия начин. Песента се превръща в новото парче за откриване на концерти. "Might Just Take Your Life", следващият сингъл от албума, излиза през март и е последван от турне в Англия през май, единственото, което този състав на групата предприема.

Преди края на годината третият състав на Пърпъл вече е записал и издал втория общ албум. Мненията за Stormbringer са смесени. Записан е в Мюнхен през август 1974 и е издаден през декември. Заглавната песен е класически Пърпъл и е силна колкото която и да е друга композиция от предишните албуми. Но въпреки това става ясно, че Блекмор е замесен много малко в направата на записа. Между него и Ковърдейл има търкане. Дейвид вече е спечелил достатъчност увереност да води сам групата и не без основание твърди, че ръководи Дийп Пърпъл. Проблеми има и с Хюз, който иска да е център на вниманието и да поделя равна част от вокалите. Любовта на Глен Хоз към фънка и предпочитания от Ковърдейл блус започват да се вмъкват в звука на групата. Новата посока не се харесва на всички, най - вече на Ричи Блекмор.

Последният концерт на Дийп Пърпъл с Блекмор е на 7 април 1975 в парижката зала Олимпия. Мениджъра предвидливо наема мобилно студио, в което да бъдат записани последните концерти. Записите са издадени през 1976 като Made in Europe. Всъщност Джон Лорд и Иън Пейс са съгласни да прекратят работа, но са убедени да намерят друг китарист от жадните за богатства и слава Хюз и Ковърдейл.

Четвъртият състав:

Дейвид Ковърдейл предлага младия американец Томи Боулин за заместник на Ричи Блекмор. Come Taste the Band излиза през декември 1975 г. С приемането на Боулин групата вече разполага не само с добър трети вокалист, който активно участва в написването на песните, но и с китарист с напълно различен и новаторски подход от предшественика си.

Проблеми се появяват, когато четвъртият състав на Пърпъл тръгва на турне и става ясно, че Боулин е наркоман. Наркотиците никога не са били част от пъстрата история на групата, тъй като никой не би могъл да си представи как Ричи Блекмор или Джон Лорд ще се разбере с войнствен барабанист или вокалист, който е твърде вцепенен да излезе на сцената. Концертите стават непостоянни, в зависимост здравословното състояние на новия им китарист. Хюз започва подобна битка с наркотиците. През 1975 г. излиза Last Concert in Japan, запис от 15 декември 1975 г. в Токио. Състав номер четери на Пърпъл прави последния си концерт в ливърпулския "Empire Theatre на 15 март 1976 г., в края на кракото британско турне. Личните навици на Глен и Томи са се отразили на изпълнията на групата по време на последното им турне, което не без основание не се харесва на останалите. Групата решава, че е време да се разделят. На 12 март 1976 г. Пърпъл Рекърдс издава "You Keep On Moving", песента, която плавно закрива албума. Официално изявление не е направено, но Боулин ясно показва, че не е на линия, ако има нов албум на Дийп Пърпъл. Томи Боулин умира от свръх доза хероин в хотелската си стая в Маями на 4 декември 1976 г.

Петият състав:

Иън Гилан, Ричи Блекмор, Роджър Глоувър, Джон Лорд и Иън Пейс имат опредлен успех с групите си след Дийп Пърпъл, но нито едни от тях не успява да постигне това, което петимата като група са направили. През 1984 плъзва новината, че вторият състав на групата се събира отново, за да запише нов албум за Polydor и да продължи историята там от където е спряла с "Machine Head". Албумът Perfect Strangers излиза през ноември и никой не може да отрече очевидната сила и качества на паретата като заглавното, които са прочути от новия ентусиазъм на групата. Проектът е последван от голямо турне и нов албум. The House of Blue Light излиза през януари 1987, а името е взето от текста на "Speed King". Излиза и нов лайв албум: Nobody"s Perfect, включващ нова версия на "Hush", която е издадена и на сингъл.

1990 доказва, че напрежението и борбите, зародили се в Пърпъл по време на кариерата им, вече не съществуват. Гилан обявява, че напуска, за да се отдаде на соло кариера.

Шестият състав:

Заместен от вокалиста на Рейнбоу Джо Лин Търнър. Slaves & Masters, албумът на Пърпъл от 1991 заедно с Търнър е приет хладно, въпреки, че групата се гордее с крайния резултат. И все пак групата записва две нови парчета с Търнър. Вокалните партии оабче са изтрити и завършени с тези на Гилан за албума от 1993 The Battle Rages On - точно навреме за турнето по повод 25-та годишнина на групата. Въпреки успешния гиг в "Brixton Academy" Блекмор отново безцеремонно обявява, че напуска групата. Последното му изпълнение с Пърпъл е на 17 ноември 1993 в Хелзинки. Блекмор обявява, че му е "дошло до гуша" и че не може да работи с Гилан. Последното турне с Блекмор е ознаменувано с концерт запис от Бирмингам и поредния лайв албум - Come Hell Or High Water.

Седмият състав:

Първоначално е повикан Джо Сатриани, за да завърши турнето преди да се намери постоянен заместник в лицето на американския маестро Стийв Морз. Пърпъл и Морс издават Purpendicular през 1996, в който е включен сингълът "Ted the Machanic". През 1997 излиза още един лайв албум - Live at the Olympia "96. През следващата година излиза Abandon. Следват защеметяващите Bananas (2003) и Rapture of the Deep (2005).

Дискография:

Студийни Албуми:

Shades of Deep Purple, септември 1968, (Евънс/Блекмор/Лорд/Симпър/Пейс) #24 САЩ
The Book of Taliesyn, декември 1968 (Евънс/Блекмор/Лорд/Симпър/Пейс) #54 САЩ
Deep Purple, ноември 1969 (Евънс/Блекмор/Лорд/Симпър/Пейс) #162 САЩ
Deep Purple in Rock, юни 1970 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #4 Великобритания, #143 САЩ
Fireball, септември 1971 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #1 Великобритания, #32 САЩ
Machine Head, март 1972 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #1 Великобритания, #7 САЩ
Who Do We Think We Are, февруари 1973 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #4 Великобритания, #15 САЩ
Burn, февруари 1974 (Ковърдейл/Блекмор/Лорд/Хюз/Пейс) #3 Великобритания, #9 САЩ
Stormbringer, декември 1974 (Ковърдейл/Блекмор/Лорд/Хюз/Пейс)#6 Великобритания, #20 САЩ
Come Taste the Band, октомври 1975 (Ковърдейл/Болин/Лорд/Хюз/Пейс)#19 Великобритания, #43 САЩ
Perfect Strangers, ноември 1984 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #5 Великобритания, #17 САЩ
The House of Blue Light, януари 1987 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #10 Великобритания, #34 САЩ
Slaves & Masters, 1990 (Търнър/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс), #45 Великобритания, #87 САЩ
The Battle Rages On, юли 1993 (Гилън/Блекмор/Лорд/Глоувър/Пейс) #21 Великобритания, #192 САЩ
Purpendicular, февруари 1996 (Гилън/Морз/Лорд/Глоувър/Пейс)
Abandon, май 1998 (Гилън/Морз/Лорд/Глоувър/Пейс)
Bananas, август 2003 (Гилън/Морз/Еъри/Глоувър/Пейс)
Rapture of the Deep, октомври 2005 (Гилън/Морз/Еъри/Глоувър/Пейс)

Лайф Албуми:

Inglewood - Live in California, 1968 (издаден през 2002)
Concerto for Group and Orchestra, декември 1969 #26 Великобритания, #149 САЩ
Scandinavian Nights, 1970
Deep Purple in Concert, 1970-1972 #30 Великобритания
Made in Japan, декември 1972 #16 Великобритания, #6 САЩ
Gemini Suite Live, 1970 (издаден през 1998)
Space Vol 1&2, 1970 (издаден през 2004)
Live Denmark 1972, 1972 (издаден през 2004)
Live in Stockholm, 1970 (издаден през 2005)
Made in Europe, май 1975 #12 Великобритания, #148 САЩ (познат също като Deep Purple Live във Великобритания)
Live in London, 1974 (издаден през 1982), #23 UK
California Jamming, 1974 (издаден през 1996 | 2003)
Deep Purple Live in London, #23 Великобритания, 1982
Perks and Tit, 1974 (издаден през 2004)
Mk III: The Final Concerts, 1975 (издаден през 1996)
Live in Paris 1975, 1975 (издаден през 2001)
Last Concert in Japan, март 1976
King Biscuit Flower Hour Presents: Deep Purple in Concert (=On the Wings of a Russian Foxbat) , 1976 (издаден през 1995)
Deep Purple: Extended Versions, 1976 (издаден през 2000)
This Time Around: Live in Tokyo, 1975 (издаден през 2001)
Nobody"s Perfect, юли 1988 #38 Великобритания, #105 САЩ
In The Absence of Pink, януари, 1991
Come Hell or High Water 1993, Щутгарт и Бирмингам 1993
Live in Europe 1993, 1993 (4-CD - издаден през 2006)
Live at the Olympia "96, 1996 (издаден през 1997)
In Concert with the London Symphony Orchestra, 1999
Total Abandon: Live in Australia, 1999
Live From Royal Festival Hall, май 1999
Live at the Rotterdam Ahoy, 2000 (издаден през 2001)
The Soundboard Series, 2001
Live at Montreux 1996, 1996 (издаден през 2006)
They All Came Down to Montreux, 2006 (издаден през юни 2007

Източник:
http://7nup.net/index.php?newsid=454



Child In Time
http://www.youtube.com/watch?v=1KnTAdfdcWI

Perfect Strangers
http://www.youtube.com/watch?v=twmVRy4W8io

Hush
http://www.youtube.com/watch?v=Ilz5SxrHA3E

Black Night
http://www.youtube.com/watch?v=QHlODWd4GeM

Strange Kind of Woman 
http://www.youtube.com/watch?v=zf_r9Yaqf4M

Smoke on the Water
http://www.youtube.com/watch?v=-8IUR5RK1l8

Mistreated
http://www.youtube.com/watch?v=UvC5tTTaogI

Sometimes I feel like screaming
http://www.youtube.com/watch?v=h7xF51AFkys

Soldier Of Fortune
http://www.youtube.com/watch?v=0ARxOSzR7F0

Haunted
http://www.youtube.com/watch?v=aQh9VD8bFOQ

Lazy
http://www.youtube.com/watch?v=fyBEWp2ZQwg

Hold On
http://www.youtube.com/watch?v=CORRaEszjxM


Дим над водата: Историята на "Дийп Пърпъл"
Дейв Томпсън